ТИМ – отборът, който превзе България - Архивите са живи - втора част

„Николай Колев беше консилиери на групировката с трите букви.

След задържането ми тя се стабилизира. Заради нея ме разпитваха в ареста копал ли съм гол до кръста градинките на ресторант „Българска сватба“, където, забележете, няма зеленина, а има балчишки камък. Заради тази групировка през 1997 г. Колев свика всички от подземния свят, за да ги уговаря да спрат престрелките, предизвикани от конкуренцията между отделните фирми.“

Година преди смъртта си Стамо Стамов ми разказа: „Николай Колев започна работа в Сливен като военен следовател. След 2-3, или 4 години го направиха военен прокурор на региона. Тогава Иво Каменов е служил в едно сливенско поделение – обикновен войник. Като конфликтна личност, скарал се с военния си командир, някакъв капитан, сбили се двамата, а Колев водел делото срещу Иво. И оттогава датират познанството и връзките им. Колев имаше това качество – да се прилепва към хора от контингента. Макар че това ни е била работата, на оперативните по криминална в БОП-а, в тези среди да се ровим цял живот. Николай Колев обаче се заиграваше много с тях…“

Арестът на Стамов наистина сякаш даде тласък на възхода на ТИМ.

Заедно с краха на ерата на варненските фараони. „През 1995 г. започнаха масово да гърмят финансовите пирамиди и да се строят новите кооперации. Те изкупиха тогава несъбираемите дългове, бяха събрали над 150 фирми. И се разрастнаха много“, коментира бивш полицай, разработвал групировката по онова време, далеч преди някой и да подозира, че само след десетина години „обектът на наблюдение“ тотално ще излезе извън контрол. А медиите ще бъдат обзети от амнезия..

РОДНАТА ПОЛИЦИЯ ПОМНИ

Късата памет май е чисто български патент. Въпреки че, когато водим личните си дребнави битки, може да мразим до гроб. Стане ли реч за делника ни отпреди няколко години обаче, спомените ни се оказват безвъзвратно изтрити – сякаш дежурният в училище, преди да извика „Клас стани, клас мирно!“, прилежно е изтрил черната дъска с урока по история.

Бас държа, че 90 на сто от варненци едва ли си спомнят с какво са свързвали ТИМ преди 15-ина години. Могат да изрецитират за „войната на групировките“, за „отпора на софийските мутри“, за отстояването на „каузата“ Варна за варненци. И… толкова. Ще се сетят за доста повече неща от далеч по-ново време. Но за тях ще стане дума малко по-късно.

Сега е ред на хората с бистри спомени.

Тия, дето това им е работата – да се ослушват, да се оглеждат, да душат и да помнят. Или поне на един от тях… Нали казват, че бивши ченгета няма. Преди години той е бил служител на „Криминална полиция“. Твърди, че преди близо 20 години групата им – „Издирване“, към Трето районно във Варна, е била единствена в цяла България. „Още в дирекцията нямаше такова звено. Момчета за всичко бяхме – трима човека.“

Връща се в спомените през февруари 2011 г.:
През 1992 г. беше, към края на сезона – с много хубаво време. Пътуваме с колата, спускаме се от Аладжата за Златните и гледаме – един човек маха. Спряхме, питаме какво става. Вика: „Тъй и тъй, там са били някакво момче.“ Отидохме да видим. „Какъв си ти, бе, какво правиш?“ Колегата ми го разпозна, че е от крадците на коли – Митко Кекавия. Той си беше изпечен крадец, макар и малък на години. Вече не е жив – нарязаха го с ножове и го утрепаха. Както и да е… Питаме го: „Защо си тука?“ Той се опъваше отначало – мълчи, обаче скимти като куче. Гледаме – ръката му счупена. Вика: „Биха ме едни и казаха, че са от ТИМ.“ Тогава за първи път чухме името ТИМ. Нищо не ни говореше. Продължихме да питаме:
– Колко човека бяха?
– Трима.
– Ако ги видиш, ще ги разпознаеш ли?
– Никого не мога да разпозная…
Не минаха 4-5 дни и във Владиславово (той нали е наш квартал, на Трето РПУ), зад пощата, оттам се обадиха – един пребит. Пак отидохме, пак крадец на коли. На този кракът му беше счупен – бедрената кост. С железа, с колове го бяха блъскали. „Кой те подреди така?“, питаме. „Ами, някакви, вика, ТИМ.“ Това беше вторият случай.

Нашата работа беше, като дадат сигнал, да намерим този, дето го търсят, къде се крие. Много народ имаше за прибиране и постоянно ходехме. Та, един ден, на вълнолома, от страната, където стоят рибарите, се разхождаме и чуваме, че някой скимти. Беше към седем, седем и половина вечерта. Отиваме и гледаме един – като куче, ни зъби, ни нищо в устата не му е останало и му премазани два пръста. Този – Илия се казваше, там са го били, давили са го, не знам какво още са го правили. Това е третият случай, в който пак се появи ТИМ.

Всичките пребити бяха автоапаши –

друго не крадяха, само коли. Тогава започнахме да се ослушваме. И се чу: излезли едни – тимаджии ли са, какви са, трепят, ама много здраво. А след като ги претрепят, директно им заявяват, че ги бие ТИМ. Като се завъртяха няколко случая, взехме да чуваме и от други районни за разправа на „някакви тимаджии“ – всеки вика „някакви“. Ама по-нагоре, в РДВР, знаеха кои са.

И един ден, значи, Бацата, Юрката и още кой беше не мога да се сетя, сме седнали в „Кристал“ – нали там се събираха. И аз викам: „Какви са тези ТИМ, ще ми каже ли някой?“ А Бацата:
– Ти какво се правиш на луд, че не ги знаеш, бе? Иво не го ли познаваш?
– Кой Иво? (Взеха да ми обясняват.)
– Него го знам.
– Марин не го ли познаваш? (Марин действително не го познавах.) Тихо не го ли знаеш?

Тогава ми светна. Аз всичките бандити ги познавах – борци, боксьори. Вкарваха ги в ареста и ги пускаха – знаеш, парите вървяха. И като ги вкарат, минаваше повечето информация през нас. Обаждаха ми се следователите или чувахме по „парлангото“ (по радиостанцията) – нали всички районни казваха какво е станало. И аз отивам да видя кого са прибрали и имаме ли интерес към него. Трима-четирима представляваха интерес, особено тези, дето правеха фалшиви книжки. И като шетат насам натам, влизат излизат от ареста, сядаш да пиеш кафе с тях – да си по-близо. Бяхме станали познати. И фактически с Иво и Тихо се запознах покрай тях.

Точно такива хора им трябваха на ТИМ в началото –

които правят фалшиви шофьорски книжки и документи за пред КАТ, защото вкарвха и изкарваха коли от страната. Тези най-добре ги познаваха и с тях най-много се имаха – двама-трима художници на ментета. Имаше един, живееше в циганската махала, до Колелото. Беше много добър художник и им е правил за колите стикери и дори фалшиви номера. А Марин винаги е бягал по тъча…

Две години по-късно – беше вече 1994-а, идва един шпионин и вика: „Долу, на паркинга до „Елдом инвест“ има над 15 мерцедеса. Знам, че поне на 6-7 са им пренабити номерата и са за тимаджиите.“ Веднага скочих: „Аз откога ги дебна!“ На никого не казах – взех нашия експерт и отидохме. Знаехме, че паркингът е на ТИМ. Колите – там, и то отключени. Даже някои бяха с ключовете по таблата. Започнахме да отваряме капаците на тоя, на оня „Мерцедес“ – произволно. Експертът започна да гледа. На 4 или 5 автомобила имаше рязано – той го видя с просто око, и сложена допълнителна планка. Показа ми го: „Виж как е лепено и колко нескопосано е направено.“ А на някои номерата на шаситата бяха заличени и нямаше нищо – явно бяха подготвени за пренабиване.
Като се върнах в районното, казах на някои по-големи хора какво сме видели.

Рекоха ми: „Оттам се махай и не се занимавай повече с тези мерцедеси.“ Казаха ми го направо.

Мерцедесите стояха на паркинга доста време – около два месеца. Никой не се притесни, че трябва да се махнат. После започнаха по един, по два да изчезват – може да са ги продавали, може да са ги изнасяли. Вярно, не бяха чак толкова луксозни, но за времето си бяха хубави, макар и не нови. Казаха, че са от Германия докарани – срещу застраховка. И каква е била работата? На някой по-лаком му дават 1000 или 1500 марки, казват му: „Трай си 3 дни, а после обяви колата за открадната.“ И той, германецът, си вика: „Хем ще си взема застраховката, хем ми дават и пари отгоре, хем ще мога да си купя нова кола…“ Много хора там бяха започнали да работят за ТИМ.

Освен мерцедесите, на паркинга имаше и два хубави камиона.

За тях пък казаха, че Марин, Тихо и Иво пращат апашите в Германия. На голям паркинг за бракувана техника дават на пазача 50 или 100 марки, влизат 10 души, сядат в 10 камиона и си заминават за България. Но задължително имат човек – или там на място, или тук, който им оправя документацията. Както ми разправяха, паркингът бил в Източна Германия. Викат: „Отиваш и си избираш което е най-хубаво.“ Пък той, германецът, си поддържа колите, дори да са за брак…

Имаше и друг случай. Обадиха ми се шпионите, че хубави автомобили заминават с ферибота. И аз пак, с всичкия си акъл, отидох да правя разследване в Белослав. Взех един местен полицай – с палката ги спираше. Гледам, наши апаши, ама какво правят – само карат колите до ферибота и ги оставят, други ги качват навътре. Нищо не можеш да им направиш. После ми казаха, че ръководството на РДВР го знае това нещо – то си беше канал за Украйна и Русия.

Преди 5-6 години пък бяха започнали да се движат с полицейски ескорт.

Виждам ги с техните джипове – бронираните мерцедеси-кубчета, а отпред и отзад по един полицейски автомобил. В продължение на няколко месеца като пилотни коли се движеха с двата им джипа. През цялото време – до офиса, до Златни пясъци, където и да ходят, ги охраняваха. Аз вече не бях на служба. Отивам, питам един от по-големите в управленето, викам:
– Защо така ги охранявате?
– Такова е нареждането.
– От кого, бе?
– Е, сега, много питаш…

Навсякъде имаха хора – в прокуратурата, в съда, в полицията, в затвора. Знаеха къде какво става. Всичко…

Разговорът с бившият полицай върна спомените ми и към два случая на жестока саморазправа, за които бях забравила. И които до днес остават неразкрити – побоите над шефа на Златни пясъци Николай Недков и над издателя на сайта „Днес плюс“ Антон Луков.

На 7 ноември 2002 г. вечерта изпълнителният директор на „Златни пясъци“ АД Николай Недков и шофьорът му бяха отвлечени от трима мъже и пребити край варненското село Приселци, където живее Недков. Той се прибирал със служебното си „Ауди“, когато автомобилът бил засечен от „Форд Ескорт“. Аудито било ожулено странично, а когато шофьорът излязал от колата, неизвестно лице насочило пистолет и издърпало шефа на Златните от купето.

Похитителите оковали Недков с белезници, напъхали го в багажника на аудито и потеглили в посока Варна. В гориста местност на около 3-4 км от селото бандитите го пребили с железни тръби, след което подпалили автомобила му.

Николай Недков и шофьорът му били открити от автопатрул на Четвърто РПУ в близост до ресторант „Харамията“ след сигнал на очевидци, които видели как някакви хора насила натикват мъж в багажника на колата, а после потеглят в неизвестна посока. Автомобилът на нападателите, изоставен на мястото на отвличането, се оказва откраднат ден преди инцидента от територията на Първо РПУ – Варна. Оборена бе версията за грабеж, тъй като документите и парите на жертвите били непокътнати.

След побоя шефът на „Златни пясъци“ бе приет в болница със счупени ръце, крака, ребра и разкъсан бял дроб, а лицето му – размазано до неузнаваемост.

Недков едва прескочи трапа, а възстановяването му бе дълго и мъчително. Шофьорът му не бе пострадал тежко, но с месеци не можеше да се отърси от стреса на преживяното.

Непосредствено след инцидента директорът на Националната служба „Полиция“ по онова време ген. Васил Василев заяви, че очаква до няколко дни тримата похитители, които са действали без маски, да бъдат заловени. Въпреки че с фотороботите им бяха снабдени всички полицейски управления, издирването им не даде резултат.

Вторият побой стана няколко месеца по-късно. На 20 май 2003 г. главният редактор на вестник „Черноморие“ и собственик на информационната агенция „Днес плюс“ Антон Луков бе пребит пред дома си, само на стотина метра от централния площад „Независимост“ и сградата на Варненския окръжен съд.

Покушението бе извършено около 9 ч. сутринта, когато Луков тръгвал за работа. След като заключил входната врата на апартамента си на третия етаж и тръгнал да слиза по стълбите, бил ударен с тръба в тила. От жестокия удар журналистът се свлякъл в безсъзнание по стълбите до площадката между етажите. Там нападателите започнали да го налагат с тръбата, ритници и юмруци. След безмилостния побой нападателите оставили жертвата си безпомощна и избягали. Антон Луков бил открит от съседи, които сигнализирали в „Бърза помощ“ и полицията.

Той бе настанен в шоковата зала на болница „Св. Анна“ с обезобразено лице, счупена на две места горна челюст, строшена ръка, мозъчно сътресение и десетсантиметрова рана на тила. Въпреки бруталния побой обаче, за живота му нямаше опасност.

Ето как двете покушения възкръснаха в разказа на събеседника ми:

„От бандитите излезе, че Недков са го били тимаджии. На мен ми беше станало много интересно, защото знам – Бацата държеше някаква кръчма на Златните, Юрката също там нещо щеше да прави. Обаче се изнесоха. И аз даже мислех, че те са направили нещо на Недков. Викам, висаджиите го пребиха този, защото взе да ги бута от курорта. Обаче в един разговор с тях – понеже така или иначе си имаме приказката, ми казаха: „Къде да го бием, защо да го бием? Ние си взехме парите, каквото ни трябваше, получихме.“ „Набиха го онези – твоите хора, подводничарите.“ Това им беше приказката. Така и не разбрах защо го биха…“

А Антон Луков, дали пак е тяхна работа?
„Няма кой друг да е. Аз и сега се събирам с мутричките от време на време – да чуя едно-друго, понеже ми е интересно. Знаят ме, че не съм вече в системата, но ми викат: „Няма бивше ченге.“ Казвам им: „Хич не ме интересува какво правите, какво струвате, тъпанари. Само не се убивайте.“ Та, като беше станал побоят над Луков, коментираха: „Не знаете ли кой бие във Варна – те са.“

Сега се сещам, продължава „бившето ченге“, че на повечето от претрепаните показвахме снимките на биячите – дето си ги знаехме, че шетат. Никого не познаха. Как пък нито един от натрошените не каза: „С маска беше, с шапка беше, с качулка беше“ – налагаха с открити лица. „Гледай, бе, гледай“, викахме им. Отговаряха: „Никой не познавам.“

И си мисля, че вкарваха хора от други градове, за да бият във Варна.

ТИМ просто нямаха тук къде да стъпят. ВИС, СИК, „Аполо и Болкан“ – те се знаят, не можеха да вземат от тях хора. А пък, ако е от града, висаджиите или сикаджиите ще го пребият, че е отишъл при други да им върши работата. Не вярвам и Марин или Тихо или Иво да са тръгнали с бухалките. ТИМ внасяха хора отвън – идваха, набиваха и се покриваха. Пък после иди разпознай някого…

Медицинската наука безуспешно продължава да търси лек срещу болестта на Алцхаймер. Откривателят му един ден вероятно ще получи Нобелова награда, но със сигурност бащите на ТИМ няма да се подложат на терапия срещу загубата на паметта. Защото има две теми табу, за които всички от днешния икономически гигант стриктно спазват негласен обет за мълчание – първите 7 години и първият милион. Стане ли въпрос за подвизите на групировката от 90-те години на миналия век, мигом ги обзема амнезия, сякаш са пили хапче за склероза. Факт е, че с времето паметта се променя, спомените избледняват, но и без постиженията на медицината има начин да възстановиш миналото. Измислил го е още Гутенберг – с печатното слово.
Това, което и тимаджии, и варненци вече са позабравили, го има във вестникарските архиви.

ВОЙНАТА ЗА ПРОСТИТУТКИТЕ

Още през май 1996 г. се появиха прогнози, че се задава битка за преразпределение на бизнеса с женска плът във Варна. Основният конфликт, зреещ от години, е изправил едни срещу други шефовете на няколко охранителни структури в града, гръмнаха тогава местните вестници.

Според публикациите основните двигатели на бизнеса с нощни пеперуди са били Стоян Лефеджиев, Владимир Корнеев-Казака, спецзвено на ТИМ и шефът на фирма „Бумеранг“ и представител на СИК във Варна Йордан Марков. По тъчлинията им пригласял и Петър Пасков-Бандита, заедно със свой приятел – ексченге и настоящ охранител в градче край Варна. Противопоставянето между хората на Владо-Казака и Петьо-Бандита било временно забравено, след като изключително силният Йордан Марков вдигнал мизата за ползване на момите покрай скока на долара и задаващия се летен сезон. Според знатен (по онова време) съдържател на място за платена любов той поискал 90% от приходите за себе си. Вироглавият Стоян Лефеджиев, ненавикнал да скланя глава, се почувствал застрашен от сикаджията и намерил убежище и сигурна охрана при ТИМ.

Почти като приказка звучи прелюдията към битката за жриците на платената любов във вестникарските публикации от онова време.

„Обединени от общи интереси и омраза към Данчо Марков, профилираните бандити имали наум да скопосат силния враг. В далаверата били набъркани и двама висши прокурори във Варна. На високо софийско ниво се готвела грозна казън за Йордан Марков или най-малкото арест по намерен повод, за да бъдел спрян. Серия от бомбени атентати между враждуващите страни била напълно възможна“, пише жълтият всекидневик „Нощен Труд“ в края на май 1996 г.
Осем месеца по-късно фитилът на войната бе драснат. На 29 януари 1997 г. пред дома на бившия републикански шампион по бокс и кикбокс – тежка категория, Стоян Лефеджиев бе взривен джипът му „Сузуки Витара“. Бомбата гръмнала около 2 часа посред нощ на ул. „Д-р Железкова“ в морската столица. Инцидентът стана пред денонощния супермаркет срещу дома на Лефеджиев, където той често паркирал возилата си. Освен джипа, потрошено бе и мицубишито на съпругата на Лефеджиев. Слава богу, пострадали нямаше.

„След приключването на спортната си кариера Стоян Лефеджиев стана известен в бизнеса със свежа плът. Той движи един от клановете с български проститутки в курортите Златни пясъци, Св. Константин и в морския град. След сериозни търкания през април-май 1996 г. с босовете на някои солидни застрахователни и презастрахователни групировки във Варна Лефеджиев „премина на работа“ заедно с Владимир Корнеев (сектор „Руски пеперуди“) в структурите на фирма „ТИМ“ ООД, извършваща легитимна охранителна дейност и разнообразен бизнес. На 24 септември 1995 г. пред дискотека „Велико Търново“ двама грузински бандити се опитаха да взривят мерцедеса на колегата му Корнеев, а през април 1993 г. руснак простреля Лефеджиев в дискотека „Людо“ и той оживя по чудо“, тиражира пресата по онова време.

В края на март 1997-ма престрелката на фронта на платената любов едва не взе и жертви.

В рамките на 24 часа Варна сякаш стана декор на гангстерски екшън. Два сутеньорски клана извадиха томахавките и се хванаха за гуша за гуша. Екшънът отдавна го няма нито в полицейските архиви, нито в спомените на повечето от варненци, но е факт, макар и с над 14-годишна давност. Благодарение на Гутенберг, естествено.

Вестник „Труд“ – 31 март 1997 г.

“Шест жертви взе битката между групировки за подялба на доходния бизнес с леки момичета във Варна в събота (28 март 1997 г.) Около 2,30 ч. на магистрала Златни пясъци в посока морската столица, до курорта Слънчев ден, „Форд Сиера“ засякъл двама мъже и две жени, пътуващи в „Лада“. Автомобилът бил спрян, а возещите се вътре сутеньори и проститутки, ползващи закрилата на компанията „Аполо и Болкан“, били откарани в местността „Аладжа манастир“ над варненския квартал „Виница“. Там хората от форда, които по оперативни данни са момци от „ТИМ“ ООД, започнали нечовешка гавра с жертвите си. Боят с метални пръти и рязането с ножове били последвани от насилствено принуждаване на двамата нещастници към блудствени действия. Проститутките, като ценна стока, се отървали без последствия. Два мобифона и всички по-ценни предмети на отвлечените били прибрани, след което палачите им ги зарязали сред гората.
След инцидента в Окръжна болница били настанени Христо Христов (26 г.) и Николай Русев (28 г.). Русев бил приет с прострелна рана в шийните прешлени и бил опериран по спешност.

Потърпевшите се жалвали на своите патрони и около 22 ч. същата вечер дошъл ответният удар.

Тъмносиньо „Ауди“ с варненска регистрация, в което по оперативни данни на полицията са се возили четирима от ТИМ в посока Червения площад, било обсипано от куршуми. Атаката дошла откъм блокове №79 и 81 на бул. „Цар Освободител“, срещу Спешния медицински център. Поне 10 куршума били изстреляни от нападателите, за които се предполага, че са задействани от „Аполо и Болкан“. По дясното предно стъкло на аудито имало 4-5 дупки от куршуми, смлян бил и десният преден прозорец. Край двете предни врати на колата имало огромна локва кръв, твърдят очевидци. Свидетел на атаката станал дежурният същата вечер в охранителната фирма – „Гард КВН“, чийто офис е в перпендикулярен на булеварда блок. Той се обадил във II РПУ, но стрелците, за които се предполага, че са поне двама, се измъкнали тичешком от местопроизшествието преди идването на униформените. На ул. „Братя Миладинови“ те се качили в БМВ, което скоростно дало газ, и изчезнало.

На собствен ход и с чужда помощ след кървавото меле пострадалите стигнали до Спешния център на Окръжна болница.

Първа помощ получили Георги Русков (25 г.), прострелян в дясното бедро, Янко Радев (20 г.), с огнестрелна рана в слабините, опериран, Пламен Момчилов (23 г.) със счупена бедрена кост, Павлин Димов (29 г.) с прострелна рана в челото, опериран по спешност от неврохирурзи. Пред докторите пострадалите момчета заявили, че са безработни. На всеки етаж, където лежаха простреляните, и вчера пазеше полицай, а цялата болницата бе като под обсада.
Полицията, вдигната на крак през почивните дни, упорито издирваше нападателите от бул. „Цар Освободител“, чиято самоличност е установена. В неделя вечерта служителите на реда претърсваха сутерените на блоковете срещу Спешния център, вероятно за да установят каква е била подготовката за нападението от засада над аудито. До вчера сутринта обаче стрелците не бяха открити.

Каквато е практиката в такива случаи,

и двете групировки, чиито имена се спрягаха около инцидентите, категорично отказаха участието си в тях. Под сурдинка обаче представители на „сенчестите“ среди във Варна упорито говореха за почерка на „ТИМ“ ООД – да не допуска никой неварненец на бизнестериториите си в морския град. Към методите на най-силната варненска групировка, ползваща се и с поддръжката на местната изпълнителна власт, спадали и агресивните насилствени методи за усмиряване на конкуренцията.
„Аполо и Болкан“ не са от вчера във Варна, но се развиват все по-успешно и очевидно започват да се превръщат в камъче в спиците на местните босове. От три месеца насам шефове на застрахователната и охранителна компания са Веселин Данов, син на ексвътрешния министър Христо Данов, и Веселин Жеков. Това не попречи на г-н Данов-младши да заяви пред „Труд“, че няма нищо общо с „Аполо и Болкан“, а в същото време да е сигурен, че те не са забъркани по никакъв начин в случилото се в събота…
Още миналата пролет бизнесът с момичетата бе доразпределен, след като Владимир Корнеев, отговарящ за сектора с руските проститутки, и колегата му Стоян Лефеджиев – тартор на нашенки, минаха под закрилата на ТИМ. Недоразуменията с тогавашния бос на силоватна структура на СИК Йордан Марков и кавгите за процентите от печалбата, идващи от търговията със свежа плът, направиха новите господари от ТИМ още по-силни. Този е само поредният етап от битката за власт в бизнеса във Варна, бил той легитимен, или не, коментираха запознати с движенията на пазара.”

„Нощен Труд“ – 1 април 1997 г.

“В неделя срещу понеделник полицаи атакували варненската дискотека „Людо спорт“, известна като сборище на местните проститутки и сутеньори. От плейбой заведението били прибрани бармани, сервитьори, нощни пеперуди и няколко служители на фирма ТИМ. 3 часа били разпитвани в Първо РПУ и босовете на платената любов Владо-Казака и Стоян Лефеджиев гравитиращи плътно около ТИМ от миналата пролет. По линия на операция „Комар“ били проверени и няколко луксозни автомобила, сред тях два мерцедеса и едно ауди на Казака. Полицията търсела свидетели или свързани с инцидентите от събота в местността Аладжа манастир и на бул. „Цар Освободител“. Сутринта арестантите били освободени.
В районна прокуратура по повод стрелбите е образувано предварително производство за хулиганство. 4-мата ранени от ТИМ се възстановяват във варненската окръжна болница. Информация от подземния свят сочи, че всички групировки оттук нататък ще застанат като юмрук срещу ТИМ, ползваща се с рамото на изпълнителната власт във Варна и с бившата протекция на бившия и. д. прокурор на въоръжените сили Николай Колев.”

„Нощен Труд“ – 14 май 1997 г.

“8 проститутки са били арестували по време на акция на територията на II и III РПУ във Варна в тъмна доба, съобщи полицейски източник. Нощните пеперуди били стреснати в частни апартаменти, а някои от тях били с клиенти. Момите били разпитани и пуснати, след като изпели за кого работят. Повечето от тях били наемни работнички за сексуслуги на местна групировка с три букви, известна с местния си патриотизъм.”
Толкова за тази война – кратка и умерено кървава. След 1997 г. проститутките не изчезнаха, но схватките за контрола над бизнеса с женска плът преминаха на тихия фронт.

БИТКАТА ЗА РАПАНИТЕ

„Тимаджии бяха основните заподозрени и във взривяването на два рибарски кораба на пристанището в Балчик, когато през 1996 г. по Черноморието се поведе война кой да контролира лова и износа на рапани. След този случай фирмата „ТИМ-фиш“ стана лидер в този бизнес“, пише „Капитал“ години по-късно.

Фактите, отразени в „Труд“:

“На 16 септември в 23,30 часа на рибарския кораб „Русалка“ закотвен в яхтеното пристанище на Балчик избухва взрив. Сигналът за атентата бил подаден от боцмана на порта Тончо Тончев. Няколко часа по-късно експертите от отдела за борба с организираната престъпност, пристигнали от София, установили, че самоделното взривно устройство е било заложено предварително от атентаторите, които най-вероятно са били двама.
Взривът бил чут в радиус от няколко километра. Той потрошил левия борд на „Русалка“ и извадил от строя навигационната техника. Ударната вълна нанесла поражения и на закотвения в съседство кораб „Делфин“. След покушението балчишките рибари разказаха, че Панайотов купил гемията си на търг, след като била конфискувана от турски рибари, хванати с незаконен улов на калкан в български териториални води. Освен „Русалка“ той притежавал още един кораб – „Мирела“. Двата обикновенно били закотвени в местността „Болата“ край село Българево, където бил и далянът му „Зеленка“.

Липсата на достатъчно риба в морето през лятото на 1996-а

накарали Атанас Панайотов да преоборудва двата си кораба за улов на рапани. В лов на деликатесния охлюв същата година се впуснали още десетки рибари, примамени изгодната му изкупна цена – около половин долар на килограм. Да търсят рапани край Балчик и Българево идвали дори пришълци от Созопол и Несебър, като някои си докарвали дневно по 100-150 долара.”

След взрива на „Русалка“ Панайотов признал, че месец по-рано е бил заплашван от друга рапанджийска фирма. Полицията тогава обяви, че мощността на самоделката не е била предназначена да вземе жертви, а е била за сплашване. И определи случая като битка на конкуренти за преразпределение на териториите в лова на рапани. Авторството на атентата обаче така си и остана в графата „Неизвестен извършител“.

Година по-късно ловците на рапани се престрашиха, обявиха на глас кой им пречи да работят и дори поискаха помощ от президента.

„Труд“ – 5 август 1998 г.

“Професионалните водолази, гмуркащи се за рапани, обявиха вчера война на мутрите, чиито кораби вадят деликатеса с тралове, които са забранени със закон. Варненските гмурци изпратиха декларация до президента, в която твърдят, че флотилии от кораби на силови групировки, въоръжени с мощни тралове необезпокоявано разорават морското дъно.
Хищническото ограбване с незаконните съоръжения до 2-3 години ще унищожи цялата флора и фауна, твърдят пред „Труд“ водолазите-рапаноловци. Варненските съдове, тралещи дъното, били над 40, в Балчик бракониерите надхвърляли 20. Даже от Несебър и Поморие идвали лодки да събират рапани по забранения начин в морето пред „Златни пясъци“ и „Свети Константин“.

Два цеха във Варна обработват деликатеса, като плащат 30-35 цента за килограм.

„Изкупуващите фирми имат собствени корабчета с тралове“, жалват се рапанджиите. Освен че погубва природата, бракониерският улов подбива цената и заплашва живота на водолазите, ловуващи по законния начин. Железните съоръжения, тежащи 200-300 кг, могат да смачкат гмурците, докато са във водата.
„Плащаме огромни лицензи, за да извършваме дейност без да унищожаваме природата, но в замяна получаваме само глоби, а от силовите групировки – и терор“, пишат до президента застрашените да останат без препитание ловци на рапани. Лицензът им е 250 000 лв. (преди деноминацията), а работят не повече от 50-60 дни в годината. „Шефът на варненската Инспекция по рибарство толерира тралиращите“, твърдят водолазите и настояват президентът, вътрешният и земеделският министър да спрат корупцията в органите, контролиращи тази дейност. Готвят и писмо до екологичната организация „Грийн пийс“.
„Най-голямата силова групировка във Варна ТИМ с насилие и бой прогони конкурентните фирми, които изкупуваха рапани и сега диктува цените“, твърдят водолазите от инициативния комитет, подготвил писмото. Опитите на известната турска компания „Дарданел“ да изкупува деликатеса във Варна били прекъснати. Колите и лодките на рапанджиите, които давали на конкурентите, бивали помитани, твърдят колегите им.

Конфликтът между водолазите-рапанджии и мутрите зрееше отдавна, но досега гмурците не смееха да надигнат глас от страх.
Като всичко в държавата обаче, и рапанджийските страсти заглъхнаха, давайки поле на поредните битки.

ПРОТИВОБОРСТВО ЗА КАБЕЛНИЯ ТВ ПАЗАР

Още един взрив с недоказано авторство се приписваше на ТИМ в края на миналия век. През септември 1998 г. бе гръмната колата на собственика на бургаската телевизия СКАТ Валери Симеонов – малко след като той опита да „отхапе“ част от пазара на кабеларките в морската столица. Симеонов купи една четвърт от „Варна кабел“, която по онова време бе най-сериозният конкурент на МСАТ в града, но залъкът му преседна. А желанието му да пусне котва и във Варна си остана само блян.

„Труд“ – 25 септември 1998 г.

“Ладата на шефа на кабелна телевизия СКАТ в Бургас – Валери Симеонов, е била взривена вчера. Точно в 2,30 часа след полунощ силен гръм разбудил живеещите в блок №429 на комплекс „Меден рудник“, където е домът на Симеонов. Бомбата избухнала в паркирана пред блока червена „Лада“. Взривното устройство било самоделно – с около 200-300 грама тротил и било поставено под предния капак на возилото, който изхвърчал на 20 метра встрани. Взривната вълна изпотрошила стъклата на блока до третия етаж и буквално помляла автомобила. Пострадали са и две паркирани в съседство лади. За щастие няма пострадали хора. Втори взрив бил поставен пред вратата на дома на Симеонов, но той не гръмнал като по чудо.
Основната версия по която работи полицията е сплашване от конкуренти. В морския град обаче масово се говори, че конкурентите едва ли са местни, въпреки вихрещата се от месеци кабелна война и непрекъснатото „приятелско“ рязане на кабели. След закупуване на мрежа във Варна, се заговори и за обтегнати отношения с тамошна телевизия – монополист. Симеонов категорично опровергава и слуховете че дължал на частни лица сума, използвана за закупуване на варненската мрежа, чийто час на връщане бил настъпил. Той не бил получавал заплахи преди атента.”

Марин Митев (в ляво) при откриване на яхтено изложение във Варна през лятото на 2008г. Снимка: dnevnik.bg

БТА – 28 септември 1998 г.

“5000 долара награда е обявил управителят на бургаската кабелна телевизия СКАТ Валери Симеонов за информация относно двата взрива, заложени преди пет дни пред дома му в бургаския комплекс „Меден Рудник“.
Според вътрешното разследване на Валери Симеонов, което целяло бързина и точност при разкриване инициатора за инцидента, най-вероятно атаката идвала от фирматта „Мустанг и ТИМ“, която стои зад варненската телевизия „Мустанг“. В началото на лятото Валери Симеонов закупи 25 на сто от мрежата на „Варна кабел“, с което се намеси на варненския телевизионен пазар.
След инцидента в Бургас „Мустанг ТВ“ разпространи декларация, в която отрече участие. Според господин Симеонов обаче декларацията не била подадена от фирма „Мустанг и ТИМ“, което ги поставяло в списъка на вероятните извършители.

В Бургас се спряга слух, че взривовете са заложени със знанието на Валери Симеонов, като целта била популяризиране на „СКАТ телевизия“. Органите по разследването работели и по тази версия. До момента от полицията не са оповестили официална информация относно начина на взрива, вида му и вероятните извършители.”

Противоборството между СКАТ и МСАТ продължи няколко месеца, през които силови бригади на двете кабеларки взаимно си разменяха удари под пояса – рязаха кабели, трошаха оборудването в офисите си, а от време на време кръстосваха и юмруци. Войната завърши с примирие – кабелните оператори на СКАТ се изнесоха от Варна, а МСАТ закри представителствата си в Бургас.
Дето се казва, пито-платено.

СХВАТКАТА ЗА ЗЪРНЕНАТА ИМПЕРИЯ

През април 2000 г. името на ТИМ отново беше замесено в силов скандал. Зърненият търговец Филчо Колев обвини групировката, че с подправено пълномощно са завзели базите му. „В края на миналата година при мен се появиха варненски деятели от ТИМ – Иво Георгиев и Ангел Касабов“, каза в интервю за „Труд“ тогава Филчо Колев. „Обещаха ми да доведат чужденци, на които да продам имущество и така да платя на кредиторите си. Вместо това те изготвили фалшиви генерални пълномощни и една сутрин се събудих с „продадено“ имущество в цялата страна“, твърдеше Филчо Колев.

„Труд“ – 11 април 2000 г.

“Въоръжени охранители нахлуха миналата седмица в зърнобазата в Рогож, собственост на зърнения бос Филчо Колев. В края на седмицата пък му връчиха съдебно решение, признаващо за собственици на друга от фирмите му Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ. Заведени са нови две дела към негови фирми. Атакувана бе и базата на Колев в Ловеч.
От началото на т.г. те следват един след друг. Десетки кооперации от Североизточна България си търсят от Колев по съдебен ред около 10 млн. лева за прието в силозите, но неплатено жито. „Длъжник съм и търся купувач на фирмата си, за да си платя борчовете“, потвърждава мустакатият двуметров исполин. Но според него насреща му е в ход заговор, чиято цел е да се превземат зърнения бизнес и базите в страната.

Последните екшъни в с. Рогож и Ловеч били повторение на схемата, по която той се простил и с базата си в Балчик, заяви Филчо Колев.

В сряда сутринта през портала на площадката в Рогож край Пловдив влетели три джипа с варненска регистрация, пълни с въоръжени мъже. Те показали на двамата присъстващи по това време работници 3 документа и заявили, че са представители на новия собственик – варненската групировка ТИМ. Митичната групировка е един от най-влиятелните бизнессубекти в града. Нейни подразделения се занимават с изкупуване на риба и събиране на рапани, автосервизи, сигнално-охранителна дейност. ТИМ притежава вестник („Черно море“) и участва като съдружник в кабелната телевизия МСАТ. Отделно влиянието се разпростира върху търговията с недвижим имоти, ресторантьорския бизнес, рекламата и спорта.
Екип на „Труд“ се оказа на мястото на действието, когато порталът бе вече заварден от повикани от Колев пловдивски охранители. Между обсадените в администрацията и изчакващите на изхода въоръжени мъже вече бяха се появили спрени полицейски коли. Цивилни и униформени служители на реда направиха няколко дипломатически совалки между двете страни.

Какво е това чудо – 50 полицаи стоят безпомощни пред не повече от осем души,

втрещиха се работници в базата в Рогош? Полицаите обаче, които са реагирали по телефонен сигнал, а не по официална жалба, настояват, че са си свършили работата и не са допуснали да бъде изнесено имущество без разрешение на съда.
Веднага след екшъна адвокатите на Колев внасят възражение, според което има нарушение на закона и влизане в чужд имот без съдебно решение и без съдия-изпълнител.

По същото време адвокатите му получават решение на фирменото отделение на Пловдивския окръжен съд, от което става ясно, че Иво Георгиев и Ангел Касабов от варненската групировка ТИМ са новите членове на Съвета на директорите на друга от фирмите му – „Стантех-Стратеш“. Събрание, утвърдило новия състав на борда, е проведено на 2 април, а промените са вписани светкавично в търговското отделение на 6 април. Оказва се обаче, че на книга ТИМ няма нищо общо с историята около прехвърлянето на собствеността от фирмите на Колев.

„Няма окупация, а само ревизия и инвентаризация на складовете“, коментира пред „Труд“ новият изпълнителен директор на „Стантех-Стратеш“ Ангел Касабов. Според него това е нещо нормално при смяна на ръководството на която и да е фирма. На общото си събрание миналата седмица акционерите на „Стантех-Стратеш“ преценили, че синът на Филчо Колев – Станко Колев, който бе шеф на фирмата, не защитава интересите на сдружението и го освободили от борда на директорите, разказва Касабов. „Стантех-Стратеш“ винаги е била собственик на Ловешката мелница. Фирмата е с 35% държавно участие, а 65% са на „Менделеев 78“, след като тя е закупила активите и пасивите на дружеството в качеството си на дъщерна фирма на английската „Бек интернешънъл“. По същата схема английската фирма е станала собственик и на „Финтекс“.

Повече от месец битката за зърнобазите не слизаше от вестникарските страници:

20 април 2000 г. – „Войната за зърнената империя на Филчо Колев продължава да се вихри с пълна сила“;
28 април 2000 г. – „Гардове от ТИМ пак влязоха в Ловешката мелница“;
28 април 2000 г. – „Машинации ми пречат да върна парите на хората, твърди Филчо Колев“;
2 май 2000 г. – „Откраднаха компютри на „Стантех-Стратеш“.
За това време Ангел Касабов не преставаше да повтаря, че между „Бек интернешънъл“, „Менделеев 78“ и ТИМ няма нищо общо, макар да признаваше, че се познава прекрасно с много хора от холдингите на групировката на бившите тюлени. „ТИМ е трън в очите на много хора. Ако в дейността й имаше нещо нередно, досега то щеше да е излязло на бял свят“, твърдеше Касабов. И философстваше: „Селяните, които са завлечени, изобщо не ги интересува какви са отношенията между фирмите. Те си искат парите за зърното, което са оставили на съхранение, но е било продадено от Филчо Колев. То е все едно да оставите колата си на платен паркинг, а като отидете да си я приберете, пазачът да ви каже: „Продадох я, но в момента свърших финансите. Като намеря отнякъде пари, ще се оправим.“
Желязна логика. Едва ли обаче 28-годишният тогава зърнен бос е подозирал, че прави пророческо сравнение. С кражба от паркинг, стопанисван от ТИМ, на луксозен джип, собственост на английски гражданин.

Светът е малък, а във Варна всички пътища водят към една абревиатура.

НЕДОСЕГАЕМИТЕ СЪЩО ГУБЯТ, НО НИКОГА НЕ СА КАПО

За патилата на Лесли Форейкър от Манчестър и битката му с ТИМ

научихме през 2003 г., когато събирахме доказателства, подкрепящи правотата на публикацията ни, заради която охранителната фирма на холдинга започна да ме съди. До тях се добра, естествено, пак Юлия. Тогава с огромна изненада разбрахме, че страховитите владетели на Варна не са недосегаеми.

Оказа се, че същата тази „ТИМ“ ЕООД, чието „добро търговско име“ „Морски Труд“ бе опетнил, вече има присъда за автомобил, откраднат от паркинг който тя охранява.

Правата си, по всички правила на закона, се бе захванал да търси точно този британец. И, съвсем неочаквано и незнайно за варненци, съдът бе решил спора в полза на обикновения човек.
За Лесли Форейкър обаче този хепи енд се оказал далеч не „хепи“ и съвсем не „енд“. Вижте как – от разказа на англичанина пред „Труд“ през януари 2003 г.:
“Казвам се Лесли Форейкър и съм от Манчестър, Англия. За първи път влязох в България с джипа си „Хюндай Галопер“ на 15 ноември 1998 г. през ГКПП – Капитан Андреево. Автомобилът ми е с арабски регистрационен номер – AD 97368. Работих няколко години в Близкия изток и го купих оттам – за 28 000 долара.
След пристигането си в България дойдох във Варна и се настаних в апартамент в квартал „Чайка“, където живея и сега. Първия ден паркирах джипа пред кооперацията, разтоварих си багажа и го оставих за една вечер на платения паркинг „Стадиона“, който се стопанисваше от „ТИМ“ ЕООД. Автомобилът бе там за една вечер, а на 16 ноември сключих с дружеството договор за охрана.

На 19 декември 1998 г. призори хюндаят ми бе откраднат. На сутринта ми се обадиха от офиса на „ТИМ“ ЕООД и ми съобщиха, че е имало инцидент с моята кола, т.е. че я няма на паркинга.

Обясниха, че веднага се обадили на техни хора и подели проследяване, но изгубили от поглед джипа ми на разклона на пътя от кв. „Виница“ за село Кичево. Разтревожен, запитах тогавашния управител на паркинга Димитров уведомил ли е полицията за инцидента. Той ми отговори, че не е, но ще го направи. Димитров ни посъветва да чакаме вкъщи, ще ни се обади по телефона. Час по-късно той позвъни, дойде и ни заведе с колата си до Второ РПУ, където подадохме жалба и джипът бе обявен за издирване.

Марин Митев (в средата) и Иво Каменов (вдясно) откриват свой хотел в курорта “Св. СВ. Константин и Елена”. Снимка Надежда Алексиева, Новини Варна

Два месеца по-късно ми се наложи да пътувам за Англия. Преди да замина, се свързах със собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев по телефона и той обеща, че ще направи възможното да намери колата и ще ни уведоми, ако има резултат. От РДВР пък ми казаха, че не мога да летя за Англия без прокурорско разрешение, защото джипът ми е изчезнал. Уредих формалностите и отпътувах.
Когато се прибрах във Варна, се свързах с адвокат Николай Ташев. Стигнахме до извода, че е по-добре да се разберем с Марин Митев и да не се стига до съд. Искахме фирмата да ни плати равностойността на джипа. Тъй като не открихме Митев, разговаряхме с управителя (тогава) на „ТИМ“ ЕООД Христо Христов. Христов обаче каза, че не може да предприеме нищо, без да се е консултирал с шефа си.
В договора, с който оставих джипа си на паркинга, бе посочено, че в случай на застрахователно събитие, трябва да изчакаме 1 година. Ако за този период не се намери автомобилът, можехме да претендираме пред собственика на паркинга за нанесената щета.

Затова изчакахме края на декември 1999 г. и заведохме граждански иск в Окръжния съд. Първото съдебно заседание по дело №857/2000 г. бе на 16 март 2000 г. То приключи в наша полза. След това ТИМ обжалваха пред Окръжния съд и определението отново бе в наша полза.

Решението на Апелативния съд от 12 февруари 2001 г. бе да ни се платят 31 680 лв. + 2274 лв. разноски + 974 лв. лихви. Образувано бе съдебно-изпълнително дело, след като ТИМ не обжалваха пред ВКС.

От „ТИМ“ ЕООД ми предложиха да ме възмездят с нов джип от друга марка, а 2 месеца по-късно – чрез някаква друга фирма, да ми платят (на части) разликата до стойността на моя автомобил. Отказах, защото вече бяхме изискали по съдебен ред проверка какво движимо и недвижимо имущество има дружеството. Оказа се обаче, че фирмата, която има четири банкови сметки в два града, притежава само един стар „Москвич“ и той не е в движение. След това намерихме пета банкова сметка – с около 200 лв. Колкото и да звучи невероятно.

На 19 март 2001 г. адвокат Георги Вълев, представляващ ТИМ, се свърза с моя адвокат и му каза, че има информация, че моят „Хюндай“ е в частен гараж в Пазарджик.
Полицията там била открила няколко джипа „Хюндай Галопер“. От ТИМ ме убеждаваха да замина за Пазарджик или поне адвокатът ми, като обещаваха да поемат разноските за пътя.
Тъй като се усъмнихме, че нещо не е наред, написахме писмо до директора на РДВР – Пазарджик. Смятахме, ако се потвърди, че джипът е открит, да отидем до там. И до днес нямаме отговор от директора на РДВР – Пазарджик. От ТИМ поискаха снимка на джипа, за да предприемат самостоятелно издирване. На същия 19 март бях в кантората на адвокат Ташев с приятелката ми Таня, за да оставя фотоса на автомобила.
Двамата се върнахме с автобус към 19-19,30 ч. Слязохме на спирката и тръгнахме напряко по пътечката през тревата към кооперацията ни. Беше тъмно, не видяхме нито кола, нито следи от човешко присъствие.

По средата на пътечката изведнъж ни нападнаха четирима мъже с маски. Усетих, че някой силно ме удари по главата.

Хванаха ме за ръцете и краката и ме напъхаха в кола, която е била паркирана до близкия трафопост.

В разказа се включи и приятелката на Форейкър Таня Боримечева: „В момента, в който ни нападнаха, единият от мъжете ме удари, другите трима се хвърлиха върху него. Изблъсках този човек, колкото и смешно да звучи, и след това се спуснах да отърва Лесли. Стана меле, двама се метнаха към мен, единият ме събори на земята, а другият ме риташе в ребрата. Този, който пръв ме нападна, беше доста едър, с разкопчано кожено яке и дънки. Напъхаха Лесли в колата, някаква голяма и тъмна. После се разбра, че е черна „Мазда“. Това ми каза съсед, който станал неволен очевидец на разправата с нас и видял регистрационния номер, докато автомобилът потегля. Този човек ме завари да лежа на земята. Не знаех какво да правя, не исках да мисля какво може да се е случило с Лесли.“
Не видях накъде поеха похитителите, бях натикан между седалките, но усещах, че пътят се изкачва нагоре, продължи Форейкър. Единият от мъжете ме бе хванал за врата, натискаше ме надолу и ме пребърка. Говорех им, че не е нужно да ме бият, а да кажат какво искат. Не ми обърнаха внимание. Този, който седеше отпред до шофьора, се обърна и ми даде няколко празни бели листа, за да ги подпиша. Всичко стана 20-30 минути, след като ни бяха нападнали пред кооперацията. Подписах листите, те спряха и ми казаха да излизам от колата. После си заминаха.

Не знаех къде съм, но в далечината се виждаше голяма сграда. Едва после разбрах, че съм на паркинг до езиковите гимназии. Видях една будка и човек вътре. Той е бил охраната на Телевизионния център – Варна. Хукнах към светлината покрай някакви дървета и скочих, но не прецених, че стената е висока. Когато паднах върху асфалта, усетих силна болка в крака. Мъжът излезе от будката и аз го помолих да се обади на полицията. Той каза, че телефонен автомат има до училището. Помогна ми да стигна дотам. Позвънихме на „Бърза помощ“ и на полицията.
В Спешния център лекарите установиха, че имам рани по лицето, аркада на веждата, кракът ми е строшен, имах счупени ребра, ръката му беше подута и месеци наред не можех да я движа нормално. На 20 март към 05 ч. полицията откри автомобила – номерата му били същите, но марката била „Тойота“, тъмносиня. Възможно е съседът да е сгрешил. Полицаите казаха, че благодарение на него са открили много бързо колата. Оказа се крадена. В тойотата била открита кръв от мен и от още някакво момче с турско име с криминално досие, а за другите не се разбра.

За отвличането ми беше образувано следствено дело. Разпитаха много хора, мисля дори, че и собственика на „ТИМ“ ЕООД Марин Митев и управителя Христо Христов, много от момчетата, които работеха за тях. После следственото дело бе спряно.

На 1 октомври 2001 г. получих призовка от Софийския районен съд по повод изпълнително дело срещу мен, образувано по бързата процедура.

За моя голяма изненада се оказа, че дължа на напълно непознат човек – Иван Костадинов Гемков, 10 290 лв. Отидох в полицията веднага, защото се сетих за ония бели листи, които ме заставиха да подпиша през март маскираните мъже. Явно те са били използвани, за да се съставят записи на заповеди. От полицията ме успокоиха, че се възобновява следственото дело за отвличането ми. Следователката Яна Панева опита на няколко пъти да се свърже с Иван Гемков и да го разпита, но не успя. На адреса, където уж живеел, той получавал само кореспонденцията си. Съдът преценил, че аз съм длъжник, защото така твърдял някакъв свидетел, негов познат – Емануил Чолев.
Този човек бе намерен от Яна Панева и между мен и него бе направена очна ставка. Като нямаше какво да измисли, той се обърна към мен с думите: „Аз се запознах с тебе само за 5 минути.“ Чолев не е могъл да потвърди пред следователката, че Гемков ми е дал пари, а се измъкнал с обяснението, че така му бил казал той самият. Чолев не може да бъде свидетел, след като не е видял нищо.
После се оказа, че Гемков разполага с общо пет записи на заповеди, че аз му дължа пари. Според документите, аз съм взел от него суми на 15 ноември 1998 г., на 10 юни 1999-а, на 18 март 1999-а, на 24 юни 2000-а и на 20 октомври 2000 г. Според графолозите всички подписи върху тях са мои.

В крайна сметка Гемков бе открит в София и се яви на разпит пред следовател Яна Панева. При очната ставка той скочи към мен да ме прегръща и целува и за мое изумление ми каза: „Лесли, здравей, как си.“ Казах на Панева, че за първи път през живота си виждам този мъж. Според Гемков обаче, ние с него сме имали неуредени финансови отношения, свързани с това, че аз съм вадел нелегални визи на българи за Англия. Гемков твърди, че ме е запознавал с хора, които искат да работят там, и аз съм ги уреждал. Просто не можех да повярвам на ушите си.

Гемков казва, че ми е дал първата сума на 15 ноември 1998 г., когато съм щял да заминавам за Англия. На тази дата обаче аз пристигнах в България и преминах през ГКПП – Капитан Андреево, което фигурира в компютрите там. За останалите записи на заповеди Гемков обяснява, че са подписвани между мен и него във Варна – в заведение до II РПУ, и че имал двама свидетели. При това единият от тях бил полицай. Появи се обаче само една свидетелка, сервитьорка в кафе-бар „Мучо“, който се намира на жп гарата, доста далеч от II РПУ. Тя заяви, че ме познава и аз я попитах „Откъде?“. Според тази жена аз съм бил в бар „Мучо“ през октомври, ноември или декември 1998 г. и се знаем оттам. Две седмици по-късно тя ме запознала с Гемков.
Как е възможно това да е станало преди 15 ноември 1998 г., след като по това време аз не съм бил в България? В крайна сметка сервитьорката призна, че не е видяла да разписвам документи. Гемков трудно би могъл да обясни откъде разполага с данните ми, посочени в записите на заповедите – от стария и новия ми международен паспорт.
След кражбата на хюндая полицията е разпитвали хора от ТИМ като заподозрени, но те твърдят, че на тази дата са били в хотел в София. Разбрахме, че има видеокасета, записана от камера на рецепцията, но тези господа не присъстват на нито един кадър.

Прокурорът по делото не е приел касетата за доказателство. Като „доказателство“ обаче в следствието е била представена сметка от кафе-сладкарницата на хотела и от фитнесзала. Въпреки че на касовите бонове не са изписани имената на тези, които твърдят, че са били в София в деня на кражбата на джипа ми.
В момента делото за моето отвличане отново е спряно, прокуратурата реши, че няма връзка между него и изпълнителното дело в Софийски градски съд – за записите на заповеди. И, естествено, замразеното изпълнително дело срещу мен отново бе подновено от Гемков.

През декември 2001 г. се обърнах с жалба към главния прокурор Никола Филчев. От отговора на писмото ми стана ясно, че ВКП е изискала сведения за хода на наказателното дело от наблюдаващия тогава прокурор във Варненската районна прокуратура – Сияна Генадиева. През февруари 2002 г. получихме отговор от главния прокурор, че са изискани сведения от местната прокуратура за хода на делото.

През октомври 2002 г. писахме нова жалба до Никола Филчев и на 19 декември получихме отговор, че ВКП изисква спешно сведения за делото.
От писмото всъщност разбрахме, че прокуратурата не е изпратила във ВКП никакви справки за производството в продължение на една година. През ноември 2002 г. районният инспектор ни извика във II РПУ за разпит във връзка с изпълнителното дело срещу мен в Софийски районен съд. Разбрахме, че разпитът е бил разпореден от икономическа полиция при СДВР. Не зная как са се развили нещата по-нататък.
Писмо, в което описах моите перипетии в България, изпратих чрез английското посолство до МВР-министъра проф. Георги Петканов. Оттам бе направено официално запитване за предприетите стъпки и резултатите, но отговор в мисията не е получен. Изпратих молба и до районния прокурор на София и варненската прокуратура, за да се спре изпълнителното дело срещу мен и да се образува следствено дело за документно престъпление срещу Гемков. Свързах се и с моя адвокат в Англия и ще направя необходимите процедури пред Европейския съд за правата на човека. Мисля, че колкото и да не ми се ще да злепоставя България, ще се наложи да занимая европейските медии с безобразията, които се случват с мен в тази държава от 1998 г. насам.

Сияна Генадиева, прокурор във ВРП тогава коментира: „За кратко делото бе при мен. То бе спряно, а после поднових разследването. Не зная какво е станало по-нататък, защото вече е при друг прокурор – Нина Величкова.“ На свой ред Величкова заяви: „Делото е спирано веднъж през 2001 г., след това е възобновено и след проведеното разследване е спряно отново през май 2002 г. Причината – не е установен авторът на деянието по чл.142 от НК. Получих на 7 януари писмото от ВКП с жалбата на Форейкър, отговорила съм и утре изпращам справката. По жалбата на Форейкър ще бъде извършена проверка относно записите на заповеди. Делото за отвличането е изпратено в ОСлС – Варна, за да продължи издирването на автора на деянието.“

Всичко това бе казано през януари 2003 г. Вече сме 2011-а.

Не знам докъде е стигнало ходенето по мъките на Лесли Форейкър след това. Дали са продължили опитите му да намери правосъдие от нашата Темида. Или е махнал с ръка и е казал „Сбогом“ на България. Едно е сигурно – ако членството на страната ни в Евросъюза зависеше от Лесли Форейкър, още щяхме да подсмърчаме пред вратите му.

Понякога съм си мислила каква е най-ярката разлика между ТИМ и другите борчески абревиатури ВИС и СИК. Оставям без коментар тиражираното през 2003 г. от в. „Капитал“ полуанонимно твърдение на „един от босовете на ТИМ“: „Разликата между тях и нас е, че ние не правим всичко за пари.“ Доста по-интересен е фактът, че след вече 17-годишно съществуване всички, които стоят на върха на ТИМ, са живи. Повечето дори са прехвърлили емблематичната възраст от половин век, докато всички помним колко трупове оставиха ВИС и СИК по улиците…

Едно единствено убийство разтърси редиците на тимаджии – показният разстрел на каратиста Георги Георгиев.

33-годишният европейски шампион по киокушин кай от 1991 г. и бивш инструктор в спортен клуб „ТИМ“, известен с прозвището Жоро Рахита или Каратиста, бе пратен на оня свят на 25 януари 2001 г. Неизвестният и досега килър го причакал на излизане от къщи и го застрелял с два куршума в главата и един в тялото.

След показната акция се заговори, че преди инцидента Георгиев събирал дилърите на дрога по Черноморието и им искал процент от печалбите по заръка на работодателите си. Малко по-късно обаче стана ясно, че към момента на убийството той вече е нямал нищо общо с ТИМ, а действията му на пазара за наркотици са били солови акции. Чу се дори, че точно заради дрогата Жоро Рахита е трябвало да каже „сбогом“ на връзките си с групата на бившите тюлени.

Въпреки това опелото му в храма „Св. Петка“ бе издържано в стила на мутренските погребения.

Да го изпратят в последния му земен път се бяха събрали над 100 „мъже в черно“, със стандартната за подобни случаи траурна „униформа“ от кожени якета, тъмни очила и червени карамфили. Сред тях бе и Марин Митев. Полицаи следяха от дистанция цялата церемония и от прозореца на червена „Лада“ заснимаха с видеокамера участниците в траурния ритуал. Кола на ТИМ също обикаляше карето и предупреждаваше фоторепортерите, че да се снима е „нездравословно“.

Разказвам всичко това не защото разстрелът на Жоро Рахита е бил някакво изключително събитие за Варна – показни екзекуции край морето имаше в изобилие. Заради тях градът дори си беше спечелил прозвището Малката Одеса. Струва ми се обаче, че това убийство донякъде стана повод за срещите ми с ТИМ в коридорите на Темида. По-скоро отразяването му в слово и образ на страниците на „Морски Труд“.

Както повелява вестникарската традиция, в първия месец на годината се правят обзори на изминалите 365 дни. На 3 януари 2002 г. регионалното ни издание публикува „рекапитулация“ на криминалните събития. Материалът бе озаглавен

„Босовете на варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.

В него, естествено, не можеше да се мине без ТИМ. И без убийството на Георги Георгиев. То бе отбелязано лаконично, но образно – със снимка от погребението на цели 5 колони.

Пет дни по-късно в редакцията пристигна младо момиче – с нотариална покана. Чрез нея управителят на ЕООД „ТИМ“ Христо Христов ме подканяше „в тридневен срок, считано от получаването на настоящото, да прИведа“ по банковата сметка на фирмата сумата от 39 000 лв. Аргументите на управителя Христов да иска тези пари изглеждаха така (заедно с правописа):

„Във вестник „Морски Труд – Варна“ от 03.01.2002 год. е публикувана статия на Иван Иванов „Босовете на Варненската мафия изпратиха 2001 г. с положително салдо“.

В тази статия многократно се споменава името на ТИМ. Твърди се, че ТИМ си имат „мръсен бизнес“. Твърди се, че ТИМ се занимават с проституция. Ясно се твърди, че ТИМ се занимават и с разпространене на наркотици.

Вие сте отговорен редактор на горепосочения брой на вестника.
Автора „Иван Иванов“ е псевдоним. Статията считаме за редакционна и ангажираща Вашата отговорност.
Всичко, изложено в статията, не отговаря на истината и представлява тежко увреждане на нашето добро търговско име.“

Оттук нататък продължаваше една аритметика, която би засрамила дори келнер в крайпътно заведение, обслужващ пиян като кирка клиент. Цитирам, пак с автентичната пунктуация:

„В резултат от Вашата статия ние сме претърпели и преки имуществени щети в размер на 1 000 лв. (хиляда лева), представляваща сума получена от нас по наш договор за охрана, но след публикуването на Вашата статия нашите клиенти се отказаха от нашите услуги и ние върнахме горепосочената сдума обратно. Предвид на което ви каним да ни заплатите сума от 38 000 лв. (тридесет и осем хиляди лева), представляваща сбор от горепосочените суми.“ Следваше подканата да платя масрафа, заедно с точните данни на банковата сметка. И предупреждението:

„В противен случай незабавно ще предприемем предвидените в Закона мерки.“

Математиката не е силната ми страна, но, дето се вика, толкова не мога да пия. Естествено, че не подписах въпросната нотариална покана. След още 3 седмици, обаче се разбра, че „предвидените в закона мерки“ са били вкарани в действие и ми предстои среща с ТИМ в окръжния съд. Сагата по гражданско дело № 56/2002 г. бе започнала. Но за това вече стана дума в началото…

Исковата молба бе по-добре граматически издържана, а „келнерът“ от ЕООД-то бе прецизирал грешката от предното послание.

Сметката пак бе за 39 000 лв., но за пред съда вече на клиентите бяха платени авансово не 1000, а 38 000 от тях. Котировката на моралните щети нямаше промяна.

Извън стряскащия размер на сумата, за която би трябвало да работя кажи-речи три години, най-любопитната част от обвинението беше името на стреснатия от публикацията клиент. „Елпром“ АД – бившият завод за електроуреди, вече собственост на ТИМ, с изпълнителен директор Тихомир Митев.

И какво излезе – че единият от бащите на групировката вярва повече на вестникарските публикации, отколкото на партньорите си и на общото им отроче. Дотолкова, че да развали договора за физическа и техническа охрана на стопанския двор на „Елпром“, сключен в дните между Коледа и Нова година, заради една страница в местно издание, публикувана във време, когато нормалните хора изобщо не си и помислят да четат вестници. Ала какво да се прави, договорите, дори сключени между „роднини“, трябва да се спазват.

Особено ако в тях фигурира следната клауза:

„При положение, че за периода на действие на този договор лицензът (вписан в документа като ЛИЦЕНЗ № 1293 на РДВР Варна – б.а.) на ИЗПЪЛНИТЕЛЯ („ТИМ“ ЕООД) бъде отнет или в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща ИЗПЪЛНИТЕЛЯ или неговото добро търговско име, ВЪЗЛОЖИТЕЛЯТ („Елпром“ АД) има право да се откаже едностранно от действието на договора, като в този случай ИЗПЪЛНИТЕЛЯТ се задължава да възстанови на ВЪЗЛОЖИТЕЛЯ платената по чл. 5 сума изцяло, в тридневен срок от поканата.“

Избързвам във времето, но някак отвътре ми иде точно сега да ви кажа какво отговориха от РДВР Варна на нашето запитване във връзка с делото, което стартира на 18 февруари 2002 г.:

„В РДВР Варна не е издавано разрешително за извършване на частна охранителна дейност на ЕООД „ТИМ“ под №1293 (С входящ №1293/1995 г. е заведена квитанция за платена такса за издаване на разрешение №4/13.02.1995 г. за извършване на дейност по охрана на „ТИМ“ ООД).
…

От 03.01.2002 г. до настоящия момент (19 април 2002 г. – б.а.) в РДРВ – Варна не е постъпвала информация за прекратени договори за охрана и изпълнител „ТИМ“ ЕООД по инициатива на възложителите на охраната.
По представените в РДВР – Варна договори за охрана с изпълнител „ТИМ“ ЕООД няма клауза за прекратяване на договора за охрана, при положение че в средствата за масова информация се публикува информация, дискредитраща изпълнителя или неговото добро име.“

Удостоверението с тази информация бе подписано лично от директора на РДВР ген. Веселин Петров.

А най-интересното в нея бяха двата нови договора между „ТИМ“ и „Елпром“ за охрана с технически средства на два обекта на територията на завода. Те бяха сключени на 4 и 5 април 2002 г., по-малко от два месеца след старта на делото. В тях обаче клаузата за прекратяване на договора заради медийни публикации липсваше.

Може би най-шокиращо-любопитната случка в задочния ми диалог с ТИМ от началото на 2002 г. (и съвсем актуална от гледна точка на делниците в България 9 години по-късно) бе още преди процесът да започне. Повод се оказа четвъртият рожден ден на „Морски Труд“. Купоните за ЧРД на изданието бяха събитие за зимна Варна. В първия петък след датата на първия брой на изданието ни – 5 февруари, всяка година събирахме кажи-речи целия град, а фиестата се вихреше далеч след полунощ.

Та, докато подготвяхме поканите за ВИП-гостите, ми хрумна да включа в списъка и „партньорите“ ми по линия на Темида. А към стандартния текст: „Морски Труд“ кани еди кого си да отпразнуваме заедно… и т.н., да донадя и лична покана с моето име. Куриерите разнесоха три писма – до ищеца Христо Христов, до обидения му партньор Тихомир Митев и до същинското лице на ТИМ Марин Митев. Отговорът беше светкавичен – два дни по-късно в редакцията влезе пощальонката на квартала. Сред купчината писма имаше и едно с обратна разписка. И досега помня подателя и адреса му – Иван Иванов, бул. „Сливница“ 99, Варна.

Сещате се, че в писмото бе разпечатката на разговора ни с кримирепортера Юлия Кунева.

Както споменах в началото, тя бе дословна дешифровка – с някои пропуски и грешки в имената на хора, които не бяха част от публичния живот на Варна. Онемях, като я прочетох. А Юлия „яхна метлата“ – разкрещя се и веднага хукна да звъни на шефа на РДВР. „Знаеш ли на какво ще ви направя дирекцията, бе? Откъде накъде тези гадняри ще ми се бъркат в живота…“, горе-долу така звучеше най-меката част от пледоарията. След като „изпуснахме парата“, седнахме и написахме две жалби – до РДВР и до окръжния прокурор Лъчезар Добрилов.

Този път Темида и полиция действаха в синхрон.

Добрилов нареди с писмо на колегите си от районна прокуратура да образуват предварително производство срещу неизвестен извършител и да го информират за хода на разследването. Ген. Петров пък прати екип на ДОТИ да тества телефонните линии и да търси бръмбари в офиса и апартамента ми. Електронни паразити вкъщи не бяха открити. В офиса – също. С уточнението, че редакцията ни е като разграден двор, в който всеки може да влезе, да лепне някъде подслушвателно устройство, а после пак така безпрепятствено да си го прибере.

Отговорът на районната прокуратура дойде близо 6 години по-късно.

От него ставаше ясно, че наказателното производство е било спряно на 8 юли 2002 г., тъй като, „въпреки извършените оперативно-издирвателни мероприятия, авторът на деянието не е разкрит“, а делото се прекратява поради давност.

Апропо, впоследствие разбрах, че разпечатка на разговора ми с Юлия е била изпратена и на полк. Стамо Стамов, когото също бяхме споменали в разговора.
– Знаеш ли какъв е поводът да ти я пратят?, попитах го.
– Знам какви са им възможностите – че слушат цяла Варна. Докато адвокатствах, Марин движеше с една дама, дето беше приятелка със секретарката. Един ден ми донесе плик, на който пишеше само „Стамо Стамов“. Викам: „Подателят кой е?“ „Нали знаеш, Марин ми каза да ти го предам лично на тебе и на никой друг.“ В него беше тази разпечатка. След това се поинтересувах –

бяха дали 200 000 долара, за да направят подслушвателната схема.

Системата им е италианска – обясняваваха ми го хората, дето през 1994 г. са я настройвали, за да може да се слуша през прозореца. Мно-о-го са напред с материала.

И още нещо прелюбопитно. Оказа се, че полицията не на шега се е разтърчала да разследва нашия сигнал и дори бе открила „подателя“ на писмото. Един истински Иван Иванов, който живее на бул. „Сливница“ 99. „Човекът е набор 1919 г. и е бивш наш служител. Преценихме, че няма смисъл да го безпокоим, но ако държите…“ Когато ген. Веселин Петров ни каза това, хлъцнах. А после дълго се смях. И се възхитих на чувството за хумор на автора на разработката – не само че му беше хрумнало да завърти подобна интрига, а и за усилието да издири такъв полицейски двойник на „автора“ на материала, заради който кръстосвахме шпаги в съда.

Но да се върна към процеса. Той продължи повече от 2 години.

След като Варненският окръжен съд обяви, че съм невинна, същото постановиха Апелативният и два състава на Върховния касационен съд. Напук на всеобщото убеждение, че ТИМ е машина, която не познава поражения, охранителната фирма изгуби делото на всички инстанции. Въпреки че методично атакуваше съдебните решения. Докато най-накрая, през 2004 г., петчленката на ВКС не постанови: „Отхвърля исковете на „ТИМ“ ЕООД гр. Варна срещу Невяна Троянска и осъжда „ТИМ“ ЕООД да й заплати 1400 лв. разноски по делото“. „Без право на обжалване“.

Нали се сещате, също като Лесли Форейкър не получих и стотинка от ТИМ.

Разликата е, че не станах жертва на улично насилие – може би защото не тръгнах да си търся обезщетението. Не от страх – реших, че не си струва нервите и усилията. За сметка на това влязох на челна позиция в доклада на Българския хелзинкски комитет по проекта „Декриминализация на обидата и клеветата“. След проучване на тази организация за заведените дела срещу журналисти, редактори и издатели, което бе извършено през февруари и март 2003 г. и бе събрало данни за 131 съдебни производства за обида и клевета, родният хелзинкски комитет обяви: „Най-високият размер на иск в гражданско дело е 39 хиляди лева (делото на бизнесгрупа ТИМ-ЕООД срещу журналистката Невяна Троянска, отговорен редактор на в. „Морски труд“ – Варна).“

Странното е, че през цялото време, докато се точеше процесът ми с ТИМ, част от познатите ми гледаха на мен като на обречена.

Не ме съжаляваха открито, но като станеше дума за делото, обикновно снишаваха глас. Още помня, когато от ТИМ поискаха да бъде наложен запор на апартамента ми, как колега журналист, чиято съпруга бе апелативен съдия, ми каза тържествено, макар и съвсем тихо: „Отхвърлиха искането.“ Беше страшно изненадан, когато го запитах: „Какво искане и кой го е отхвърлил?“ Чак когато ми обясни, се сетих, че в купчината документи имаше нещо за запор. Адвокатката ми Надежда Ковачева беше подготвила възражение, което бях внесла в съда, но изобщо нямах представа кой и кога ще се занимава с него. Още по-малко пък подозирах, че на някой друг ще му хрумне да се тревожи за моя апартамент, който, на всичкото отгоре, още не беше на семейството ми, а на Банка ДСК.

Може да звучи много перверзно, но от съдебната ми сага с ТИМ имам само хубави спомени.

Защото разбрах колко много приятели имам, след като колеги и познати вкупом се втурнаха да събират заедно с мен „доказателствен материал“ по делото. Защото вестник „Труд“ застана зад мен. Защото вещите лица, извършили експертизите, си свършиха работата без пропуски – само откритието на счетоводния експерт, че касовият бон от плащането на онези 38 000 лв. по договора е с дата 4 януари (т.е. ден след публикацията), бе достатъчно, за да се сринат претенциите на ТИМ. И защото срещнах най-перфектния адвокат, защитавал някога журналисти. Не правя реклама на Надя Ковачева, но тя не само видя всички кухини в обвиненията на ищеца, поиска точните справки и точните еспертизи от инстанциите, но и бе неотразима в съдебната зала. Въпреки че съм на „вие“ с наръчника на Темида, Надя успя да ме ограмоти, а изявите на тандема ни дори имаха артистичен привкус.

В крайна сметка така и не разбрах защо беше целият този цирк с делото. Може би трябваше да се тревожа за работата и за имуществто си, или да се страхувам да не пострадам по някакъв начин. Аз пък на майтап разправях, че ако някой опита да ми направи нещо лошо, от ТИМ би трябвало да ме защитят,

за да не паднат подозренията върху тях. И се сещам за една от репликите, с които се окуражаваха анимационните герои в любимия от детството на синовете ми сериал за спасителния отряд на Чип и Дейл: „Най-страшен е самият страх.“

Автор: Невяна Троянска